Белоградчишки скали – крепост Калето

В края на Палеозоя, преди около 230 млн.г., в района, където днес се издигат Белоградчишките скали, се наслоили песъчливо-мергелни скали. По-късно те били заляти от море, на дъното на което се отлагали пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали били свързани от пясъчно-глинеста спойка. Така се получили конгломерати и пясъчници. Червеникавият цвят се дължи на железните окиси и хидроокиси. Като резултат на младоалпийския тектонски цикъл, комплексът се нагънал и се показал на сушата, като районът на Белоградчик попаднал в центъра на една голяма пукнатина. Под влияние на водата, ветровете и колебанията на температурата, варовиците от тези части се разрушили и разкрили силно напуканите конгломерати. Така в продължение на милиони години, природата е изваяла от безформения камък скулптури на митични същества, хора, животни и птици. В пясъчника и варовика се образували и над 100 пещери. Тези скални колони, образуват естествена крепост, чийто отбранителен потенциал е бил експлоатиран от древни времена.
Днес Белоградчишките скали се разпростират на приблизително 30 км. дължина, 3 до 5 км. ширина и до 200 м. височина. Най-величествените скали обграждат Белоградчик: Мадоната, Конникът, Монасите, Ученичката, Лъвът, Мечката, Адам и Ева, Замъкът. От терасата на прочутия р-т „Мислен камък“ може да се наблюдава безкрайната панорама от зъбери, скали, пропасти, тучни поляни и прохладни долчинки с бистри ручеи, а далеч в синевата са спокойните очертания на Стара планина. Флората около скалите включва много ендемити, специфични за Балканите и записани в Червената книга на България. Животинският свят е представен от скален орел, бухал, малък лешояд, черен щъркел, вълк, глиган, благороден елен, сърна, сънливец и други.

Най-интересният и значим паметник на културата в исторически аспект в Белоградчик е крепостта „Калето“. Тя е една от най-добре запазените крепости в страната и паметник на културата с национално значение. Тази древна твърдина е била изградена сред непристъпни скали, когато българската държава не е била образувана, а Балканският полуостров е бил в пределите на Римската империя. Римляните са използвали при строежа естествената непристъпност на скалите, като издигнали само две стени от северозапад и югоизток. От другите две стени за преграда и днес служат два огромни скални масива, високи по 80 – 100 м. Предназначението на този римски кастел е било да служи за крепост-наблюдателница. Недалеч от крепостта са открити останки и на римски акведукт. В северозападната част на кастела е запазено почти напълно едно подземие, изградено вероятно по-късно от българите. През втората половина на XIV в. българският владетел Иван Срацимир разширява съществуващото укрепление. Той издига две преградни стени от югоизток и северозапад и настанява в него гарнизон. По време на неговото царуване Белоградчишката крепост е втората по големина и значение след Видинската – главната крепост-замък на Срацимир. В края на XIV в. българските земи са покорени от турците. През 1396 г. те превземат и крепостта край Белоградчик. Външните усложнения, вътрешните междуособици, силното хайдушко движение и зачестилите бунтове и въстания в този край принуждават турците да предприемат разширяване на крепостта. До началото на XIX в. те извършват незначителни поправки и доукрепвания, без да изменят средновековния й вид. От 1805 до 1837 г. се извършва цялостно преустройство и разширяване на крепостта, съобразено с тогавашните изисквания на фортификационното строителство. Под ръководството на френски и италиански инженери крепостта добива сегашния си по-европейски вид. През 1850 г. крепостта изиграла негативна роля при разгрома на Белоградчишкото въстание. След разбиването на въстаниците в откритите боеве белоградчишките първенци били изведени през един от тунелите на крепостта вън от нея и обезглавени. Днес близо до мястото на екзекуцията се издига паметник в памет на тези бойци. Крепостните стени са с дебелина 2.5 м в основата си и достигат до 12 м височина. Оформени са три крепостни двора, разделени с масивни портали с врати, обковани в железни ленти. Изградени са караулни помещения, три оръдейни площадки, три оръдейни амбразури, 365 бойници по крепостните стени, помещения за складове и боеприпаси. Крепостта е разполагала и с мелница за брашно и сол. В югозападния край на средния двор е изкопан геран, а в цитаделата две щерни са събирали дъждовните и снежните води. Голямо значение за отбраната на крепостта имал и външният отбранителен пояс (шаранпол), който се състои от вкопани в земята дебели колове и изплетени от пръти кошове, пълни с камък и пръст. Общата площ на крепостта е 10 211 кв. км. Като военно съоръжение се използва за последен път през Сръбско-българската война през 1885 г. Белоградчишката крепост впечатлява не само със своята история, но и с проявеното чувство за мярка и естетическите виждания на строителите. Крепостните стени и най-вече порталите са допълнително украсени с декоративни ниши, колони, каменни корнизи, розети, палмети и други релефни стилизиращи изображения на растения и животни. В дъгите на входовете се редуват последователно бял и червен камък. Непосредствено след обявяването и за паметник на културата, крепостта е реставрирана и понастоящем е пригодена за масови посещения. Тя се обслужва от Градския исторически музей.

Крепостта в цифри:
ПЪРВИ КРЕПОСТЕН ДВОР (1805 – 1837)
Площ 8100 кв.м. Крепостна стена с размери 3-5 м. височина и 2.5 м. дебелина. Съоръжена с 243 бойници, 2 оръдейни площадки и 2 амбразури. Запазени са 2 помещения за боеприпаси и караулно помещение.
ВТОРИ КРЕПОСТЕН ДВОР (1805 – 1837) Площ 3200 кв.м. Крепостна стена с размери 3.5 – 2.5 м. височина и дебелина 2.5 м. Съоръжена с 85 бойници и една оръдейна площадка. Порталът е с релефна украса и две караулни помещения.
ТРЕТИ КРЕПОСТЕН ДВОР (1805 – 1837) ХII – XIII в. Площ 1800 кв.м. Вътрешните преградни стени са 10-12 м. височина и 2 – с дебелина 4 метра. Оборудван с 15 стрелци, платформа оръдия и подземна стая.